Ние завинаги сме българи и това е привилегия!

///Тази творба на Десислава Динчева е част от кампанията на Volontime – „Будителят си ти – Добрите дела са около нас“, която се реализира с подкрепата на ING Bank Sofia  . Приятно четене. ///

„Продължавай! Не се отказвай! Хайде, смело… Раз-два-трии, раз-два-трии… Ето, виждаш ли – когато човек си тактува, се получава много по-лесно… Така успяваме ние – не само тук, в залата, а и в живота.“ Това бяха думите на моята художествена ръководителка по време на първата ми репетиция в залата, които ме накараха да остана в Ансамбъл „Средец“ (първия самодеен танцов ансамбъл в България, основан през далечната 1937г.) – най-вероятно завинаги. Не защото от веднъж бях успяла да разбера колко много може да ми даде този състав по народни танци, а защото сякаш получих неписаното обещание, че тук ще се случва нещо, далеч по-значимо от просто танцуване. С други думи – преди точно две години станах част от голямото семейство на пазителите на българския дух.

 

   Едни от най-красивите думи в езика ни (не само като благозвучност, но и като значение) завършват с окончание –щина – юнащина, бащина, българщина… В миналото тези понятия са били издигани като ценност, хората са вярвали в силата на народа си и са били готови да дадат мило и драго, за да ги опазят – бранели са ги като истински воини на българското. Малцина са били родоотстъпниците, които, разбира се, веднага са ставали обект на презрение и са били отритвани от обществото. Днес сякаш везните са наклонени в обратната посока – тези хора, които без никакви угризения на съвестта зачеркват подобни думи от речника си, са сърцевината на обществото. А на онези, които правят всичко възможно да поддържат пламъка на българското, се гледа като на някакви реликви… поотминали за времето си, със старомодна ценностна система и твърде показни патриотични намерения. Да, такива сме ние в състава. Хора, които все още вярват, че докато България живее в нас, родината ни ще просъществува. Ако ли я няма във всеки отделен човек, то на колкото и морета да се разпростира Тя, колкото и многобройно да е населението й, вече няма да има никакво значение.

     Затова нашата мисия е да събуждаме българщината, колкото и позаспала да е в някои хора. Да я накараме да отвори очи и да се огледа около себе си, да придърпа всекиго към корена си. Защото най-важното е да носим България в нас самите, чак тогава ще се появи и тази България, за която толкова много копнеем. И ние, „Средец“, го правим – с всеки концерт, с всяко излизане на сцената. Когато публиката започне да си тактува, да потропва леко с крак, значи сме успели да разгорим пламъка поне мъничко.

      Добре известно е, че българите, които живеят в чужбина, са много. И колкото по-далече са от родината, толкова по-трудно успяват да поддържат огъня жив. Затова има дейци като нас. Това лято пропътувахме скромните 1600 километра с автобус, пълен с народни носии и реквизит за репертоара ни. Целта на пътуването беше да изнесем концерт за българите в Нюрнберг, Германия, да им припомним кои са и къде принадлежат. Подарихме им двучасова програма, с която помогнахме на огънчето им да не умира. Пренесохме публиката в Тракия, Шоплука, в Северняшката фолклорна област, както и в пиринския и добруджанския край. А най-малките в залата, някои от които никога не са стъпвали на българска земя, чрез магията на танца се докоснаха до едни от най-старите нашенски традиции – люлките по Гергьовден и тайнствените обреди по време на лазаруването. За съжаление, ако от малки децата се откъснат от корена си, почти невъзможно е след години да го открият сами… Разбрахме, че концертът е постигнал желаното – след участието ни тамошните българи нямаха търпение да изтанцуват заедно с нас някое и друго хорó – били са под въздействието на тактуването, раз-два-три-четири-пеет-шест-седем… И настъпи празник на българщината!

    Преди няколко дни станахме част от концерта, организиран за българското национално малцинството в Босилеград, Сърбия. Звучи някак странно да живееш на 15 километра от границата и въпреки това България да ти липсва, но е факт. Залата беше пълна с хора, жадни за народните ритми, народния дух. Посрещнаха ни с трепетно очакване и сърдечно гостоприемство, защото милеят за събития като нашето. Раз-два-три-четири-пет-шеест… пламъкът се разгоря и по сръбските земи.

   Няма как да не почувстваш, че правиш добро, след като видиш насълзените очи и развълнуваните лица на публиката. Никога не можем да знаем със сигурност какво е накарало тези хора да заминат – било то на 1600 километра, било то на 15 километра от България. Едно обаче е ясно – те примират за българщината, нуждаят се от такива като нас, които да я съживяват всеки път, щом стъпят на сцената. Ние им подаряваме спомена за родния край, за бащината къща, за традициите, за такта на един друг живот, който те отдавна са напуснали. През лятото по време на пътуванията ни със състава случайно се срещнахме и с българи от Мюнхен и от Флоренция – и на всички гласът се променяше под влиянието на емоцията, която започваше да бушува в тях, щом им разказвахме кои сме и защо сме дошли да танцуваме в чуждата страна. И най-малкият досег с българското е изключително значим за хората, за които то присъства само в спомените. А колко хубаво е само някой да те накара да се почувстваш щастлив, да се почувстваш себе си!…

 

     Подобни примери за добри дела „Средец“ има много – един от които е кампанията „Да запознаем децата с българското“. С различни игри показахме на децата елементи от нашия фолклор – танцови движения, носии и региони – все знания, които се учат в ранна детска възраст и които израждат истински българчета. През април месец танцьори от Ансамбъл „Средец“ заедно с ученици от 164. ГПИЕ отидохме да изнесем същата фолклорна програма и за децата от Дома в град Роман. Тези малчугани водят съвсем различен начин на живот – пред тях не стоят хилядите възможности на децата с родители, на децата в големия град. Това, на което ги научихме, те нямаше откъде да научат сами. А са безкрайно добри, обичливи и искат да могат и да знаят. Накрая на нашето посещение с цяло гърло викаха „Аз обичам България“. Рааз-два-три, рааз-два-три… и огънчето започна да гори.

     Нашите дела не могат да се съизмерват с материалните подаръци и паричните суми, които обикновено даряват хората – добрините ни значат много повече. Не става дума за това да хвърлиш левче в ръката на просяка от подлеза, нито пък да оставиш банкнота в кутията за някоя благотворителна кауза. Живеем в такова време, в което народът ни има крещяща нужда от будители. От герои, които, било то чрез словото, било то чрез дела, да ни напомнят колко е хубаво да бъдеш българин. В „Средец“ има над 80 такива герои, макар и не толкова познати на обществото, които с помощта на „тактуването“ показват по цял свят чудотворната магия на българщината. И аз съм горда, че съм част от тези самодейци. Да, започнах да танцувам за удоволствие, но с времето осъзнах, че ме води по-значима мисия – обожавам, когато виждам какви емоции пораждат танците у хората – и ето затова си струва. Рааз-два-три-четири-пеет…

           „Продължавай! Не се отказвай! Хайде, смело… Раз-два-трии, раз-два-трии… Ето, виждаш ли – когато човек си тактува, се получава много по-лесно… Така успяваме ние – не само тук, в залата, а и в живота.“ Това ми каза моята художествената ръководителка по време на първата ми репетиция в залата, а сега аз го казвам на вас, четящите. Ако всички започнем да си „тактуваме“, водени от една обща цел, почти сигурно е, че някой ден тя ще стане факт. Ние със сигурност няма да спрем да поддържаме духа на българското, ще продължаваме да обикаляме сцените и тук, и в чужбина. Защото добрите дела трябва да се случват. Без значение е какви добрини извършва човек, важното е да са част от ежедневието му и чрез тях да върви към един по-светъл свят. Може би в забързаните дни сред стотиците задачи, които имаме, оставяме на заден план това да направим нещо малко за другия. Но никога не е късно човек да започне.

Раз-два-трии-четири-пет…

Раз-два-трии-четири-пет…

Автор: Десислава Динчева, 164. ГПИЕ „Мигел де Сервантес“, гр.София

https://volontime.com/articles/57